Всеки, дошъл на този свят, притежава една удивителна индивидуалност и, разбира се, има своите специфични потребности. Ние така обичаме да говорим за това, което ни отличава от другите, да споделяме с тях за нашите различия, даже да се удивляваме на чуждите такива. Едновременно с това съзнателно или не, търсим онези, с които по някакъв начин си приличаме, за да създадем приятелства, семейства или общности. Приемането на себеподобните създава цели селища, огромни мегаполиси, общества.
Цял живот всеки от нас търси сродната си душа. Вкопчваме се в тези, с които си приличаме по някакъв начин и то така, че създаваме с това предрасъдъците си. Богатите търсят други такива родове, за да се сродяват. Белите хора избягват черните, почтените – престъпниците, вярващите – безбожниците и т.н. Историята изобилства от примери, свързани с борбата за премахване на дискриминацията под каквато и да е форма по света, но тя въпреки всичко продължава.
Приемаме с лекота онези, с които сме идентични, без да се замислим, че всъщност ние всички си приличаме така удивително по едно нещо, а то е, че всеки от нас притежава своята специфика, всеки е специален.
Природата обаче, не търпи еднаквост. Тя така спокойно си съществува в своята неизменна хармония и чиста потенциалност. В света няма дори две еднакви тревички, нито две листенца, даже близнаците, които се раждат имат своите различия, а с тях и конкретните си предпочитания. Двете половини на нашето тяло също живеят собствен живот, но го правят вътре в нас и ние не го забелязваме, защото го носим. Нито животът, нито природата, уви, не ни дават никакви гаранции, че утре няма да се озовем, в едно не така комфортно положение, както вероятно се чустваме днес. На всеки празник най-често си пожелаваме здраве, а най-малко работим върху него.
Замислих се за хората със специфични потребности, за онези, които са видимо по-различни от мен с това, че например са незрящи, или нечуващи, онези, на които им липсва някакъв крайник и т.н., за тези, които наричаме за по-голямо удобство на собствената си съвест, правейки се, че не ги дискриминираме – „хора с увреждания” или още по-тъжно „инвалиди”. Ние, „неувредените”, които си въобразяваме, че се справяме по-добре в живота от тях, всъщност така удобно лъжем себе си.
Истината е, че не сме се научили да приемаме собствените си различия, да се възприемаме с любов именно такива, каквито сме, а все се сравняваме и състезаваме с другите, и увлечени от тази игра, не знаем как да откликнем на зова на такива хора, които всъщност имат специални нужди. Няма как да ги избегнем, по простата причина, че те посещават ежедневно общината, банката, пощата, адвокатската кантора, магазина или друго място, където на нас, „неувредените” ни се налага да работим. Замисляме ли се изобщо те с какво биха били полезни, или сме така увлечени в собствените си грижи. Страхуваме ли се, че съдбата на другите може да е заразна и по някакъв начин да прихванем тяхната.
Нужна ни е обаче доза сърдечност, а не съжаление, мъничка частица любов, или дори просто усмивка, може би също така и повече търпение.
Психолозите твърдят, че най-големият човешки страх произтича от това, че можем да се окажем не така значими, или дори ненужни.
Считаме ли обаче, че успяваме да разгърнем собствения си потенциал напълно, докато препускаме през прерията, наречена „живот”. Замисляме ли се над усилията, които полагаме, за да преодолеем своите лични препятствия, усещаме ли се по някакъв начин ощетени, понякога отчайваме ли се, или просто се чувстваме безсилни, и ако това ни се случва все пак, тогава няма да ни е трудно да разберем и другите, защото всички ние имаме специфични, дори много специални потребности, които желаем да удовлетворим. Замисляме ли се обаче, как хората с увредено здраве, успяват в този така динамичен и трескаво бягащ, кой знае за къде, свят.
Ние, които имаме здрави очи, често се блъскаме в затворените врати, на които има указателни надписи, че в този момент не можем да преминем през тях, но просто не четем и се оказваме зрящи, но слепи. Ние, които имаме здрав слух, рядко се вслушваме в това, което ни говорят другите, имаме здрави уши, чуваме, но не слушаме. Ние, които имаме крайници, така често се успиваме за работа, поради което ни се налага да тичаме след превозните средства, а и доста добре намираме извинения, за своите закъснения. Ние, които сме „неувредени” откриваме удивителни начини да хитруваме най-вече, за да запазим собствения си комфорт, макар че понякога сме засрамени вътре в себе си, но точно защото го правим, не е ли това достатъчната причина, да се научим да бъдем по-толерантни към различията на нашите събратя, да приемем с любов тяхната специфична природа или специална потребност, да проявим сърдечност във взаимоотношенията си, най-вече за да съхраним красотата на собствената си душа, да открием своя коефициент на полезно действие и да осъзнаем, че го притежава всеки от нас.
Галя Горанова
Няма коментари:
Публикуване на коментар