Цивилизованият свят е единодушен по въпроса за правото на достоен живот на хората с увреждания, които са над 650 милиона души. Това е огромен потенциал, който при подходящи условия би бил фактор със сериозен ресурс в развитието на цивилизационното общество. Основополагащ документ е Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, подписана от всички страни членки на ЕС и ратифицирана от повечето от тях. България също подписа тази конвенция, но все още, за съжаление, не я е ратифицирала.
На 03.06.2011г. в София бе проведена Национална конференция, чиято цел бе да предизвика откровена дискусия относно предизвикателствата пред България за осигуряване адекватни възможности за социално включване на хората с увреждания. За 32 месеца от стартирането на процеса на подписване и ратификация в световен мащаб 143 държави са подписали Конвенцията, а 74 ратификации вече са факт.
Агенцията за хората с увреждания председателствана от Минчо Коралски е радетел за коренна смяна на модела политика що се отнася до изработване на нов тип стратегия за интеграция на хората с увреждания на трудовия пазар. Моделът от „медицински” следва да се превърне в стимулиращ уменията и възможностите на хората с увреждания, които при съответното адаптиране на адекватни за тях работни места биха се справили не по-зле от всеки друг. От особено значение са мерките за достъпна архитектурна среда и достъпен транспорт за хората с двигателни увреждания; съответно оборудване на работни места със специфичен софтуер /говорящи програми, например / за хората със зрителни увреждания, както и създаване на защитени предприятия за производство и услуги за хората с ментални увреждания. Отделни мерки в подобна посока се изпълняват, но често на парче и без особен резултат. Липсата на координираща административна структура се чувства съвсем осезателно.
Според д-р Атанас Славов, експерт в „Български център за нестопанско право”,
е крайно време в България да се промени традиционния правен режим на т.н. дееспособност. Хората с ментални увреждания имат човешкото право на избор. Не винаги определеното и действащо като техен настойник лице изпълнява тяхната воля и защитава техния интерес. Правната уредба следва да бъде категорично променена и традиционното разбиране за дееспособност да бъде регламентирано в посока по-категорично отстояване на правата на хората с увреждания.
Подходът следва да бъде в максимална степен индивидуализиран и за всеки човек да бъде определена нуждата от конкретна помощ и технически средства, които в максимална степен да му позволят да бъде независим, както в ежедневните си потребности, така и в общуването си със съответните администрации и, разбира се, по отношение на своята трудова и обществена реализация. В тази връзка е твърде дискриминиращо отношението към поставените под запрещение в България, които са лишени от право на глас. Необходими са сериозни промени в редица закони, защото при строго индивидуален подход ще стане ясно, че голяма част от хората с увреждания имат немалки способности за адаптация към нормален живот и днес всъщност са дискриминирани по отношение на редица свои права.
Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания е ратифицирана от Европейския съюз и българските граждани имат всички права на европейски граждани съгласно правото на общността. Българската администрация е в техен дълг – тази позиция бе категорично защитена от Капка Панайотова, председател на Управителния съвет на ”Център за независим живот”. Трябва категорично да разграничим правото на самостоятелен и независим живот. Определени физически увреждания, естествено, предполагат физическа зависимост в бита, но тя би била категорично компенсирана с подходящо обучение за ползване на съответни помощни средства и създаване на адаптирана среда. Правото на самостоятелен живот, обаче, изисква хората с увреждания да получат право на избор и свободна воля – тук става въпрос за правото им на техен личен избор на асистент, на вид помощно средство, на специфично обучение и образование.
Трудовата реализация на хората с увреждания в България също е незавидно ниска и силно ограничена. Едва 10 % от тези хора работят и то често на позиции с мизерно заплащане и предполагащи предимно нискоквалифициран труд, според Петър Стайков, управител на бюро по труда за хора със зрителни увреждания. Все още българското общество не се е освободило от предразсъдъците си по отношение на хората с увреждания. В държавната и общинска администрация съществува квота от 2 % за назначаване на хора с увреждания.
Участниците в дискусията се обединиха около мнението, че трябва да се прекрати порочната практика на периодично преосвидетелстване на хора с невъзвратими увреждания. Въвеждането на електронен обмен на документи между институциите и създаването на координираща администрация с електронен регистър на хората с увреждания би спестило много ресурс.
Таня Йовева
Няма коментари:
Публикуване на коментар