Тази тема за освидетелстване на хората с увреждания неведнъж е поставяна от различните правителства. Нещо се е започвало, но реални резултати не са постигани. Този въпрос мен самата винаги ме е вълнувал, защото аз съм човек с увреждане и съм понасяла всичките проблеми, които ме съпътстват в ежедневието, а хора, които могат да се обслужват, да четат, са първа група с чужда помощ.
Според мен, лекарите добре знаят кои хора се нуждаят от чужда помощ. Но напоследък желанието на някои да се облагодетелстват е по-голямо от морала, който трябва всеки лекар да има. Моралът и отговорността - това е нещо много важно и напоследък все по-малко срещано.
Причините за това са много - някои хора намират решение чрез издействане на документ за неработоспособност, за да попълнят липсващите години по стажа си. По този начин те източват хазната и лишават хората с действителни увреждания да упражняват правата си. Затова е необходима ефективна система за контрол и да се определят критерии за ранно пенсиониране на някои групи хора. Крайно време е да се създадат трудови борси за инвалиди, където приоритет да бъде дистанционната или надомна работа, защото все още липсват необходимите условия в България за достъпността на хората с увреждания и нормалното им придвижване по големите булеварди и учреждения.
Предстои създаването на информационна система, от която ще стане ясно колко са хората с увреждания и какви са специфичните им потребности в различните общини. Спешните мерки биха довели до едно по-добро съществуване на хората с увреждания и до включването им в пазара на труда. Като говорим за пазара на труда би трябвало да се помисли и за това, че хората с увреждания трябва да бъдат конкурентоспособни. Неправителствените организации в това отношение се налага да работят по-упорито върху индивидуалните възможности на хората с увреждания. Те са тези, които могат да бъдат проводник между правителството и обществото, което трябва да има нагласата да приема хората с увреждания такива, каквито са. Аз като работодател, който повече от 10 години работи с хора с увреждания с висше образование, бих казала, че повечето от тези хора са свикнали да получават от държавата, вместо да дават от себе си това, на което са способни.
Случи ми се да назнача една самотна майка (по Национална програма за хора с увреждания), която е осиновила дете и решила да се грижи за него. Назначих я на работа с желанието да й помогна, но и тя от своя страна трябваше да даде всичко от себе си за развитието на неправителствената организация, която ръководя.
В продължение на една година й поставях задачи и чаках да бъдат изпълнени, но и така нищо не се случи. Уволних я дисциплинарно, защото тя не пожела да я освободя по друг начин. Заведе дело и, както обикновено се случва в съдебната практика, печелят работниците. Крайно време е в тази държава да бъдат защитавани работодателите, защото не вярвам да има някой, който да иска да уволни дисциплинарно човек, без да има защо. Министерството на правосъдието трябва да помисли върху промяната на Гражданския процесуален кодекс. Казвам всичко това не само с болка за изгубеното време и нерви в продължение на няколко години, но и водена от желанието да кажа, че хората с увреждания трябва да бъдат отговорни при поемането на задълженията си към даден работодател. Привилегиите трябва да се ползват все по-малко и хората да разчитат повече на своите възможности. Социалното законодателство трябва да се промени така, че и един работодател да бъде свободен да освобождава от работа човек с увреждане, когато той не изпълнява своите задължения и Националната програма за хора с увреждания да има изпитателен срок.
Хората с увреждания са като всички останали с различните черти на своя характер и повечето от тях се нуждаят от работа, а не от изкуствена защита от страна на държавата. Обикновено обществото е склонно да мисли, че щом хората имат увреждане, са духовно извисени и много отговорни към всичко и всички, а на практика не е така и не трябва да ги оставяме да разчитат на привилегиите си, а да ги подтикваме да бъдат по-активни и да търсят своето място в живота, за да доказват, че и те могат.
Мнимите инвалиди са също хора и, според мен, доста безотговорни, мислейки, че държавата им е длъжна, но, за съжаление, някой отгоре следи техните постъпки и рано или късно, този човек може действително да придобие някакво увреждане. Затова не трябва да злоупотребяваме с това, което имаме, а да търсим възможности за своето развитие и благоденствие, да бъдем находчиви и да си казваме, че можем повече.
А какво мислите вие?
Таня Йовева
Мисля като Вас, госпожо Йовева и Ви приветствам като работодател, който е способен да финансира своите проекти и да дава хляб на хората. Естествено, не бива да се чака на държавната хазна.
ОтговорИзтриванеНо в реалния свят на "връзките" и протекциите намирането на реално работно място за образован и амбициозен дори и напълно здрав човек се оказва твърде трудно. А какво остава за човек с увреждане - наистина е необходима реална трудова борса за хора с увреждания, осигуряване на възможности за гъвкаво и почасово работно време за хора с увреждания, за майки с деца, за студенти и ученици в горните класове, а защо не и за пенсионери - те също са доста изхвърлени на произвола на съдбата с мизерните си пенсии. Мното от тях също могат и знаят и не бива да им се предлага само работа на чистачки, бавачки, портиери по входовете и т.н. със заплащане между 100 и 300 лв.
В крайна сметка стига с това делене на млади, стари, с увреждане или без увреждане. Нека погледнем на човешкия ресурс като основен капитал и ценност