Любителите на спорта днес с интерес наблюдават световното първенство по лека атлетика в Корея. Радваме се на успехите на Ивет Лалова.
Сензацията, обаче, е друга. Светът е изумен от постижението на южноафриканеца Оскар Писториус, който заедно с Юсейн Болт вече е най-популярният спортист в Дегу. За първи път в официалната история на световен лекоатлетически шампионат участва не просто човек с увреждане, а бегач с протези на краката. Нека още веднъж осъзнаем – това не е състезание за параолимпийци, а за съвсем здрави състезатели. При това Оскар Писториус не просто участва, а в най-неудобния осми коридор, той финишира трети в петата серия с постижение 45,39 секунди в бягането на 400 метра. Това уникално постижение бе 14-то в квалификациите и така състезателят се класира за полуфиналите, дори в определен момент водеше колоната.
Чудо?! Не е възможно?! Скептиците мълчат, победени от несломимия дух на атлета. Младежът успя да победи и вездесъщата бюрокрация и съпротивата на Международната федерация по лека атлетика, която не му разреши да участва в олимпиадата в Пекин. Ръководителят на федерацията по лека атлетика бе принуден да отстъпи с наведена глава пред огромния натиск на обществеността, вдигнала се в защита на правото на Оскар Писториус да се състезава и да покаже, че няма нищо невъзможно пред мечтата и упоритостта да я постигнеш.
Операторите явно бяха получили инструкции да не съсредоточават обективите си в протезите на бегача. Трибуните го подкрепяха с възторжени викове. "Не искам да гледат на мен като на забележителност на два крака - каза Писториус. - Искам към мен да се отнасят като към останалите спортисти. Без никакво снизхождение. И да постигна на пистата това, което мога и което съм заслужил. Нищо повече."
Коментарът е излишен и ненужен. Оскар Писториус ни показа нагледно, че човек и без крака може да е не само равностоен, но и по-силен от останалите, при това не къде да е, а именно в бягането.
Тук съвсем на място идва сравнението с един телевизионен репортаж тези дни, в който показаха млад българин с ампутирани китки на ръцете. Той нагледно демонстрира, че може да кара трактор. Мечтата му бе да завърши и съответното училище за придобиване на подобна правоспособност. Наперената директорка на училището обясни пред камерата, как по Наредба еди коя си, кандидатите да учат там, следвало да бъдат без физически увреждания и затова момчето няма как да учи там. На въпроса на репортерката, защо не се спазва европейската директива за правата на хората с увреждания, отговорът беше неловко мълчание.
Родна жалка действителност! Да, съгласна съм, че инвалидите се оплакват от мизерното си настояще, че надигат вой да искат от държавата. Но какво всъщност е длъжна държавата. Ами длъжна е да финансира достъпна жизнена среда, модерни рехабилитационни програми, бионични съвременни протези, модерни слухови апарати, електронни уреди за слабозрящи – въобще помощни средства, изработени според последните постижения на науката – а не от времето на Балканската война.
Тогава може би и в България ще имаме гениални песни, сътворени от хора с увреден слух; красиви скулптури, сътворени от незрящи, световни шампиони по бягане, бягащи с протези и какво ли още не – направено с таланта и труда на хора с различни увреждания.
Това ще бъдат сериозни приходи от пълноценните усилия и постижения на хората с увреждания във всички области на националната икономика, наука и култура.
Чудо! Не – това би било чудесна реалност, ако променим обществените нагласи!
Няма коментари:
Публикуване на коментар