Много важно в днешно време е качественото образование, за да могат хората в неравностойно положение да участват активно на пазара на труда. По данни на НОИ и НСИ хората с увреждания в работоспособна възраст са около 200 000 човека, като от тях около 10% са заети в различни сфери на обществения живот. По данни на Агенцията по заетостта /АЗ/ през 2010 г. активно са търсили работа 13 525 човека с увреждания, което представлява 4% от общия брой на регистрираните безработни лица. За 2009 г. по програмите за трудова заетост, регламентирани в Закона за интеграция на хората с увреждания, АХУ е осигурила подкрепа за запазване на работните места на 1743 души с трайни увреждания, от които на 1683 лица в специализирани предприятия и кооперации.
Много малък процент от хората с трайни увреждания са намерили и имат шанс да намерят своята реализация на пазара на труда. Причините за това са от различно естество: социална изолация и липса на мотивация, неадекватно отношение на работодателите към целевата група, неосигурен достъп до работното място, липса на подходяща работна среда, съобразена със специфичните нужди на хората с увреждания, слаба информираност на обществото, слаба професионална квалификация на хората с увреждания. По оперативна програма „Развитие на човешките ресурси” през 2010 г. стартира проект „Повишаване качеството на предоставяните от Агенция по заетостта услуги за гражданите и бизнеса с фокус върху уязвимите групи на пазара на труда” - “Да успеем заедно”. Една от основните цели е индивидуален подход към тези групи хора и връзка с работодателите.
Като журналист съм правила много интервюта главно с хора с увредено зрение от развитите западни страни. Те винаги са ми казвали, че искат да бъдат равностойни участници на пазара на труда, да се образоват така, че да бъдат конкурентоспособни и с нищо да не издават своята намалена трудоспособност. Дори са споделяли, че трябва да работят повече от другите, за да докажат, че могат.
Заетостта на хората с увреждания винаги е била за мен една кауза, която съм следвала упорито. Човек трябва да преживее много, за да усети, че може да помогне не само на себе си, но и на другите.
Няма да забравя времето, когато навърших 50 г. и се наложи да се откажа от любимите си неща. Първо загубих работата си на постоянна длъжност като редактор в сп. „Зари” в Съюза на слепите, а след това и съпруга си.
До 1989г. повечето хора с увреждания имаха работа, защото активно функционираха и специализираните предприятия. Хората с висше образование бяха малко на брой, но тогава всички можеха да си поддържат семействата и да се грижат за децата си. Тогавашното законодателство изискваше хората с увреждания да се пенсионират на 50 г. за прослужено време и старост. Започнах да пиша по вестници, да изразявам позициите си, да искам да се направят промени в законодателството.
Всеки ден се събуждах с тежката мисъл, че вече не съм на работа. След като повече от 25г. бях работила на едно и също място и сега отново трябваше да търся възможности за своето развитие и преквалификация. През 1998г. бях назначена като секретар на Национален съвет по рехабилитация и социална интеграция към МС. Трудно ми беше да се преустроя, защото не обичах административната работа. Трябваше да проявявам инициативност, да свиквам Националния съвет, да изготвям протоколите, да си създам необходимите условия за работа. В тази огромна сграда успях да намеря много приятели, както и в МС.
В детските си години си спомням как общувах с децата, правихме си театър, изнасяхме концерти. Трудно понесох влизането ми в специализирано училище в гр. Варна. Много плачех, пишех си дневник и след 7-ми клас сама реших да уча като всички ученици в родния си град. Тогава бях единствената в страната, която е решила да учи в масово училище. Ръководството на гимназията поиска разрешение от Министерството на образованието и науката. Мои колеги предпочитаха да завършват средното си образование във вечерно училище, но аз си казвах, че искам да бъда като всички останали деца, да съм близо до родителите си и да ги радвам с добрите си оценки. От преподавателите никой не беше подготвен за това, но един от зам.-директорите сам реши да ми помага по геометрия, да ми чертае на Брайл, за да има нагледност при решаването на задачите. Прекрасно беше усещането, когато всички ме възприеха такава, каквато съм – заедно решавахме задачи, пишехме теми, участвахме активно в учебния процес и се забавлявахме.
Социалната изолация, за която толкова много се говори, се дължи главно на самите хора с увреждания. Те се изолират от обществото и си мислят, че то не иска да ги приеме. Когато следвах в Софийския университет, моите колеги ми се учудваха как мога да имам толкова много приятели от различни вузове. Помогна ми и това, че живях в общежитие с много хора.
След като завърших имах чудесния шанс да започна веднага работа, да създам семейство със зрящ съпруг и да отгледам и възпитам двете си деца.
През 1998г. създадох фондация „Достоен живот”. Исках да направя всичко възможно повече хора с увреждания да бъдат обучавани и да намират своята реализация на пазара на труда. Затова започнах да организирам кръгли маси по проблемите на заетостта на хората с увреждания, да каня представители на неправителствени организации, бюра по труда в цялата страна, преподаватели от университети, от стопанската камара. Срещите ни се превръщаха в едни задълбочени анализи на това, което е и което трябва да се направи, за да разчитат повече хора в неравностойно положение на заетост.
В продължение на 10 г. назначавах във фондацията хора с висше образование, с тежки физически и психически увреждания и с помощта на съвременните технологии започнахме да работим ползотворно. Подготвяхме проекти, обучавахме хора от цялата страна в различни сфери и се грижехме за тяхната реализация на пазара на труда. В работата много ни помогнаха незрящи специалисти, които работиха индивидуално с хората с увредено зрение. Това доведе до добър резултат, защото благодарение на Националната програма за хора с увреждания и останалите мерки имах възможност да назначавам на работа и хора без увреждания, които помагаха на другите. Така обединявахме усилията на всички и издирвахме талантливи хора от страната, подготвяхме успешни концерти в НДК. Но се случват и куриози. Назначих на работа самотна майка с увреждане с осиновено дете. Беше написала чудесна биография и аз я назначих на работа. Уволних я дисциплинарно, след като една година не беше работила и получаваше заплатата си спокойно, сякаш някой и е длъжен и тя предприе мерки, свързани със съдебни дела. Наложи се да създам нова организация „Национален алианс за развитие”, защото работата ми бе блокирана. Казвам това, не защото искам да се жалвам пред Вас, а защото и сред инвалидите има хора, които са с мисленето, че държавата им е длъжна и те могат само да получават, без да дават нищо от себе си. За съжаление, 10 % от хората с увреждания са си намерили работа, но съм сигурна, че само 5 % от тях работят както трябва. След като аз пострадах, се оказа, че много фирми като мен са имали проблеми с хора с увреждания. Някога пишех положителни материали, че тези хора могат и искат да работят, но на практика се оказва, че не винаги е така. Много трудно е да се намерят инициативни и организирани хора, за които работата е над всичко. Питам се понякога, как искаме обществото да ни помогне като ние сами не си помагаме.
Напоследък все повече деца с увреждания искат да учат в масовите училища. И в повечето случаи това е благодарение на амбициозните им родители, които жертват всичко, за да им помагат в обучението и предвижването им до съответното училище. Такава беше и майка ми, която сега е на 92г. и продължава да ми чете. Когато бях ученичка и студентка, тя ми четеше часове наред, защото нямах подходящи учебници, записани на касети или на Брайл. Винаги съм се вълнувала, когато децата започнат да учат в масово училище, защото това изисква повече подготвени ресурсни учители, повече средства да се отпускат за нормалното обучение на децата така както е в специализираните училища. Те също трябва да имат подходящите учебници, помагала.
Все още глухите младежи не могат да учат в българските университети, защото не е въведено дистанционното обучение и се налага често тези, които искат да продължат образованието си да кандидатстват в университети в други страни, но за целта се изискват много средства. Крайно време е Министерството на образованието, младежта и науката да направи законодателствени промени по отношение на тези студенти.
Посланието ми към всички младежи с увреждания е да проявяват повече амбиции, да не се отказват, да продължават да учат. Това ще ги мотивира да постигат целите си и да открият своето призвание чрез усърдна работа и желание да осъществяват мечтите си.
Таня Йовева
Няма коментари:
Публикуване на коментар