Има и такива българи: Успял в чужбина пловдивчанин отказа австрийско гражданство

Стойчо Балджиев е един от малкото българи, ако не и единственият, отказал австрийско гражданство, за да запази българския си паспорт. При това след като 17 години е живял в алпийската държава и е изкачил всички стъпала на стълбичката на успеха. Защо един българин, който има изключително добър стандарт на живот в чужбина, избира да се върне в родината си, разказва вестник „Марица” в броя си от 14 октомври.

Стойчо е на 42 години, кореняк пловдивчанин. Като много българи, през 1990 г., принуден от икономическите обстоятелства потегля към широкия свят, за да търси другаде своята житейска реализация. Младото момче, току-що отбило военната си служба, започва като общ работник във фабрика за осветителни тела в Австрия. За да стигне няколко години по-късно до съдружник и управител на успешна българо-австрийска компания за транспорт. За 17 години в Австрия не само успява напълно да се интегрира, но постига и изключително добър стандарт на живот за семейството си.

„Един от преломните моменти от живота на всеки чужденец е възможността да стане поданик на държавата, в която живее”, казва Стойчо. „С този акт обикновено хората си мислят, че най-сетне ще станат равни на местните и ще ги третират като такива. Когато дойде моят момент за такъв избор, след като 8 години живях в Австрия, бях поставен пред ужасна дилема. Австрия е държава, която не разрешава двойно гражданство - или си с българско или с австрийско. През 1998 - 1999 г. аз бях единственият българин, който имаше възможност да вземе австрийско гражданство и се отказа. Самият факт, че трябваше да се откажа от българското беше за мен немислим акт. По време на интервюто казах на полицая, че предпочитам да запазя българския си паспорт. Той силно се обиди и ме провокира с куп въпроси. Аз му отговорих, че не паспортът прави човек да принадлежи към дадена нация, а сърцето му. А моето е българско! Вместо австрийски паспорт, получих виза за престой. Когато си тръгвах полицаят ми стисна ръката и каза нещо, което няма да забравя цял живот: Не е необходимо да живееш в България, за да бъдеш истински българин. Твоето решение да останеш БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИН, да откажеш австрийски паспорт, предизвика моето искрено възхищение и уважение. Тогава наистина се почувствах горд, че съм Българин”, спомня си Балджиев.

В Австрия той е имал всичко, от което се нуждае един човек, за да нарече живота си нормален и въпреки това нещо му е липсвало. Искал е този нормален живот да се случва в България, затова през 2007 г. взима решение да се прибере отново в родния си град. „През годините прекарани в чужбина или откриваш българското в себе си или го затриваш. Аз имах възможността да опозная себе си и да се идентифицирам като българин. Един от основните фактори за тази идентификация беше раждането на дъщеря ми Михаела през 2003 г. в Хал ин Тирол, Австрия”, посочва пловдивчанинът. „Това ме накара да погледна назад, откъдето идвах и напред, накъдето отивах. За съжаление, поглеждайки напред виждах как всичко българско след мен и моето поколение ще бъде загубено. Виждах внуците и правнуците си, които нямаха да знаят нищо за България и кой е Левски! Тогава с жена ми взехме решение детето ни да расте и учи в България”.

Завръщайки се в Пловдив Стойчо Балджиев създава собствен успешен бизнес в сферата на търговията, транспорта и логистиката. И за чужденци, и за българи фирмата му „Вип Логистик” се свързва с коректна, бърза и икономически изгодна услуга.

Никога не е съжалявал, че е напуснал Австрия. Но и досега не може да се примири с липсата на самоуважение в българите, както и със сбърканите взаимоотношения в нашето общество. „Хората в Австрия изпитват огромно уважение един към друг. Всеки успял човек е пример за подражание. Докато при нас е обратно - почти няма успял и умен човек тук, който да е получил заслуженото уважение и признание. Крайно време е да разберем, че единственото нещо, което може и имаме пълната сила да променим в нашата държава сме самите ние. Променяйки себе си ще променим и държавата. Българите трябва да започнем да се самоуважаваме. Няма как да очакваш от хората около теб да те уважават ако самият ти не го правиш. Аз уважавам себе си, защото сам съм постигнал всичко с много труд. Човек от народа съм и ще остана такъв”, казва Стойчо.

IN MEMORIAM: Стив Джобс

Джобс е роден на 24 февруари 1955 г. в Сан Франциско, Калифорния. Той е незаконнороден син на Абдула Джандали (сириец по произход) и американката Джоан Симпсън и още като невръстно бебе е осиновен от Пол Джобс и Клара Джобс-Акопян от Маунтин Вю Калифорния, които го кръщават Стив Пол. Биологичните родители на Стив са високо образовани интелектуалци, които по-късно постигат отлични кариери, а второто им дете, сестра на Стив, сега е известна писателка. Майката на Стив поставя като условие за осиновяването момчето да получи университетско образование. Джобс се жени за Лоурийн Пауъл на 18 март 1991. Двамата имат три деца - един син и две дъщери. Той има и друго дете от предишната си връзка - дъщеря Лиса (родена 1978).

Джобс посещавал гимназия в Купертино, Калифорния, град в който се намира седалището на “Епъл”. След гимназията посещава лекции в Hewlett-Packard в Пало Алто (Калифорния). „Така отидохме в Atari и казахме „Хей, имаме това невероятно нещо, дори създадено с някои от вашите части, какво мислите за това да ни спонсорирате? Или ще ви го дадем. Просто искаме да го правим. Платете ни заплати и ще дойдем да работим за вас." Те казаха „Не”, споделя Стив Джобс.  След това отидохме в Hewlett-Packard и те казаха „Хей, нямаме нужда от вас. Вие дори още не сте завършили колеж.” Скоро той е назначен там работа като летен служител, където има шанса да работи със Стив Возняк. През 1972 г. Джобс завършва гимназия и се записва в Reed College в Портланд (Орегон). Той се оттегли след първия семестър, но продължава да присъства на някои курсове, като калиграфия, на което дължим прекрасната симетрия
на шрифтовете на „Епъл“. "Нямах никаква идея какво искам да правя с живота си как университетът щеше да ми помогне да  разбера", споделя по-късно Джобс. "Там харчех парите, които родителите ми са спестявали цял живот. Затова реших да прекъсна и да повярвам, че нещата някак си ще се наредят", допълва той.

Следват полу-хипи период, пътуване в Индия в търсене на просветление, приемане на будизма, експерименти с наркотици и страст към музиката – особено Боб Дилън и Бийтълс. През това време Джобс експериментира с психоделиказми, като нарича своя опит ЛСД.  През 1976 г. заедно с приятеля си Стив Возняк той поставя началото на днешния „Епъл“ с първата основана от него компания, основана с подкрепата на семейство Джобс.

Apple - Възходът и евентуално падение

Всичко започва през далечната 1976 година, когато Стив Джобс, Стив Возняк и Рональд Уайн основават Apple и поставят началото на ерата на персоналните компютри с въвеждането на Apple II. Тези машини по-късно отстъпват място на революционната промяна в десктоп компютрите, наречена Макинтош. Макинтош и до днес използва графичен интерфейс и мишка за взаимодействие между иконите. Счита се, че има още един основател на компанията „Епъл” Майк Маркула, който  прави сериозна инвестиция от 250 000 долара при създаването на компанията. Дълги години след това, той заема ролите на председател и изпълнителен директор на компанията. Именно той е човекът, който в спор между Стив Джобс и Джейк Скъли през 1985 година, взима страната на Скъли... който от своя страна уволнява Джобс, което почти довежда до банкрута на Apple.

NeXT

След като губи битката за власт в борда на директорите през 1985 г., Джобс напуска Apple и основава NeXT - развойна компания, специализирана в разработването на компютърни платформи за образованието и бизнеса. Първоначално иска да направи компютри от следващо поколение, значително по-добри от тези на „Apple“, но това така и не се случва. “Тези машини може да бъдат незаменими инструменти. Компютърът може да бъде “Велосипед за ума ни””, често казва Стив Джобс. Самата компания в началото произвежда компютри „NeXT“ и операционна система за тях, наречена отново „NeXT“. Най-общо казано това, което се случва с хардуерното подразделение, е че натрупва разходи на стойност от 250 милиона долара. Това е причината „NeXT“ да бъде закрита през 1993 г.

През 1994 г. на Джобс му хрумва гениална идея като разбира, че се дават много пари за направата на обектно-ориентирани продукти на софтуерния пазар. Той решава да направи своята операционна система „NeXT“ рай за обектно-ориентираното програмиране (ООП). Също така си поставя за цел да направи тази операционна система водеща през 90-те години и изцяло изградена на принципите на ООП.

Следващата стъпка е насочена срещу платформата „Windows“ на „Microsoft“, като убеждението на Джобс е, че тази операционна система е изключително неудобна за развитието на програмни продукти. Той желае да покаже на програмистите истинска платформа за програмиране в лицето на „NeXT“ и иска да измести „Microsoft“ от пазара на ОС за производители на софтуерни продукти, особено за малки бизнескомпании с малък персонал и ниски приходи, които се нуждаят от бързо и евтино разработване на продукти.

Pixar и Disney

През 1986 г. Джобс заедно с Едуин Кетмул основават компанията „Pixar“, занимаваща се с компютърни анимации. Тя се ражда, след като Джобс откупува графично студио от Lucasfilm. След като няколко години компанията неуспешно продава свой графичен компютър, тя сключва договор с Disney за създаване на няколко компютърно анимирани игрални филми, които Disney ще финансира и разпространява.

Завръщането на Apple  - триумф

Въпреки сравнително големите успехи на Джобс с „NeXT“, компанията не става един от големите играчи в компютърния бизнес. Но такъв играч си остава „Apple“ и те купуват „NeXT“ през 1996 за сумата от 402 милиона долара, като по този начин връщат Джобс в компанията, на която той е съосновател. Благодарение на Джобс, компанията увеличава продажбите си и се превръща в лидер в областтта на компютърните технологии. “Единственият начин да се справяте страхотно е да обичате това, което правите. Ако не сте го намерили още, продължавайте да търсите. Не се успокоявайте. Както всички неща от сърце, вие ще разберете, когато го откриете.”

Болестта, която уби Стив Джобс

Причината за смъртта му повечето медии коментират, че най-вероятната си остава рак на панкреаса. През 2009 г. на Джобс му бе извършена трансплантация на черен дроб. На 24 август 2011 г. Стив Джобс подава оставка като главен изпълнителен директор на "Apple" за втори път.  Постът на изпълнителен директор на „Епъл” се поема от Тим Кук. На 5 октомври 2011 г. семейството на Стив Джобс съобщава, че той е "починал спокойно днес". Apple пуска отделно съобщение, в което съобщава за смъртта му.

“Времето ви е ограничено, затова не го губете, живеейки живота на някой друг. Не попадайте в капана на догмите, които са да живеете с резултатите от мисленето на други хора. Не позволявайте на шума от мнението на другите да заглуши вашия вътрешен глас. И най-вече, имайте куража да следвате сърцето и интуицията си. Те по някакъв начин вече знаят какъв наистина искате да станете. Всичко друго е второстепенно…”, призовава Стив Джобс.

Стив Джобс бе смятан за сърцето и душата на Apple. Неговият новаторски дух и талант на организатор, са основата на успеха на компанията. Стив Джобс ще бъде запомнен и с уникалните си маркетингови умения, които му позволиха да наложи на пазара iPod, смартфоните iPhone, таблетите iPad.

“Преди време мечтаехме за тези неща. Сега ги създадохме. Велико е.” - споделя Джобс. “Иновацията различава лидера от последователя”, казва още той.


Принципите на Стив Джобс:

·       Правете това, което обичате

·       Пробийте във вселената

·       Провокирайте мозъка си

·       Продавайте мечти, не продукти

·       Кажете „не“ на 1000 неща

·       Създайте невероятни добри преживявания

·       Усъвършенствайте посланието

Мила Тронкова

Осъществяване на мечтите си чрез образование към заетост

 Много важно в днешно време е качественото образование, за да могат хората в неравностойно положение да участват активно на пазара на труда. По данни на НОИ и НСИ хората с увреждания в работоспособна възраст са около 200 000 човека, като от тях около 10% са заети в различни сфери на обществения живот.  По данни на Агенцията по заетостта /АЗ/ през 2010 г. активно са търсили работа 13 525 човека с увреждания, което представлява 4% от общия брой на регистрираните безработни лица. За 2009 г. по програмите за трудова заетост, регламентирани в  Закона за интеграция на хората с увреждания, АХУ е осигурила подкрепа за запазване на работните места на 1743 души с трайни увреждания, от които на 1683 лица в специализирани предприятия и кооперации.

  Много малък процент от хората с трайни увреждания са намерили и имат шанс да намерят своята реализация на пазара на труда. Причините за това са от  различно естество: социална изолация и липса на мотивация, неадекватно отношение на работодателите към целевата група,  неосигурен достъп до работното място, липса на подходяща работна среда, съобразена със специфичните нужди на хората с увреждания, слаба информираност на обществото, слаба професионална квалификация на хората с увреждания. По оперативна програма „Развитие на човешките ресурси” през 2010 г. стартира проект „Повишаване качеството на предоставяните от Агенция по заетостта услуги за гражданите и бизнеса с фокус върху уязвимите групи на пазара на труда” - “Да успеем заедно”. Една от основните цели е индивидуален подход към тези групи хора и връзка с работодателите.

 Като журналист съм правила много интервюта главно с хора с увредено зрение от развитите западни страни. Те винаги са ми казвали, че искат да бъдат равностойни участници на пазара на труда, да се образоват така, че да бъдат конкурентоспособни и с нищо да не издават своята намалена трудоспособност. Дори са споделяли, че трябва да работят повече от другите, за да докажат, че могат.

Заетостта на хората с увреждания винаги е била за мен една кауза, която съм следвала упорито. Човек трябва да преживее много, за да усети, че може да помогне не само на себе си, но и на другите.

Няма да забравя времето, когато навърших 50 г. и се наложи да се откажа от любимите си неща. Първо загубих работата си на постоянна длъжност като редактор в сп. „Зари” в Съюза на слепите, а след това и  съпруга си.

До 1989г. повечето хора с увреждания имаха работа, защото активно функционираха и специализираните предприятия. Хората с висше образование бяха малко на брой, но тогава всички можеха да си поддържат  семействата и да се грижат за децата си. Тогавашното законодателство изискваше хората с увреждания да се пенсионират на 50 г. за прослужено време и старост. Започнах да пиша по вестници, да изразявам позициите си, да искам да се направят промени в законодателството.

Всеки ден се събуждах с тежката мисъл, че вече не съм на работа. След като повече от 25г. бях работила на едно и също място и сега отново трябваше да търся възможности за своето развитие и преквалификация. През 1998г. бях назначена като секретар на Национален съвет по рехабилитация и социална интеграция към МС. Трудно ми беше да се преустроя, защото не обичах административната работа. Трябваше да проявявам инициативност, да свиквам Националния съвет, да изготвям протоколите, да си създам необходимите условия за работа. В тази огромна сграда успях да намеря много приятели, както и в МС.

В детските си години си спомням как общувах с децата, правихме си театър, изнасяхме концерти. Трудно понесох влизането ми в специализирано училище в гр. Варна. Много плачех, пишех си дневник и след 7-ми клас сама реших да уча като всички ученици в родния си град. Тогава бях единствената в страната, която е решила да учи в масово училище. Ръководството на гимназията поиска разрешение от Министерството на образованието и науката. Мои колеги предпочитаха да завършват средното си образование във вечерно училище, но аз си казвах, че искам да бъда като всички останали деца, да съм близо до родителите си и да ги радвам с добрите си оценки. От преподавателите никой не беше подготвен за това, но един от зам.-директорите сам реши да ми помага по геометрия, да ми чертае на Брайл, за да има нагледност при решаването на задачите. Прекрасно беше усещането, когато всички ме възприеха такава, каквато съм – заедно решавахме задачи,  пишехме теми, участвахме активно в учебния процес и се забавлявахме.

Социалната изолация, за която толкова много се говори, се дължи главно на самите хора с увреждания. Те се изолират от обществото и си мислят, че то не иска да ги приеме. Когато следвах в Софийския университет, моите колеги ми се учудваха как мога да имам толкова много приятели от различни вузове. Помогна ми и това, че живях в общежитие с много хора.

След като завърших имах чудесния шанс да започна веднага работа, да създам семейство със зрящ съпруг и да отгледам и възпитам двете си деца.

През 1998г. създадох фондация „Достоен живот”. Исках да направя всичко възможно повече хора с увреждания да бъдат обучавани и да намират своята реализация на пазара на труда. Затова започнах да организирам кръгли маси по проблемите на заетостта на хората с увреждания, да каня представители на неправителствени организации, бюра по труда в цялата страна, преподаватели от университети, от стопанската камара. Срещите ни се превръщаха в едни задълбочени анализи на това, което е и което трябва да се направи, за да разчитат повече хора в неравностойно положение на заетост.

В продължение на 10 г. назначавах във фондацията хора с висше образование, с тежки физически и психически увреждания и с помощта на съвременните технологии започнахме да работим ползотворно. Подготвяхме проекти, обучавахме хора от цялата страна в различни сфери и се грижехме за тяхната реализация на пазара на труда. В работата много ни помогнаха незрящи специалисти, които работиха индивидуално с хората с увредено зрение. Това доведе до добър резултат, защото благодарение на Националната програма за хора с увреждания и останалите мерки имах възможност да назначавам на работа и хора без увреждания, които помагаха на другите. Така обединявахме усилията на всички и издирвахме талантливи хора от страната, подготвяхме успешни концерти в НДК. Но се случват и куриози. Назначих на работа самотна майка с увреждане с осиновено дете. Беше написала чудесна биография и аз я назначих на работа. Уволних я дисциплинарно, след като една година не беше работила и получаваше заплатата си спокойно, сякаш някой и е длъжен и тя предприе мерки, свързани със съдебни дела. Наложи се да създам нова организация „Национален алианс за развитие”, защото работата ми бе блокирана. Казвам това, не защото искам да се жалвам пред Вас, а защото и сред инвалидите има хора, които са с мисленето, че държавата им е длъжна и те могат само да получават, без да дават нищо от себе си. За съжаление, 10 % от хората с увреждания са си намерили работа, но съм сигурна, че само 5 % от тях работят както трябва. След като аз пострадах, се оказа, че много фирми като мен са имали проблеми с хора с увреждания. Някога пишех положителни материали, че тези хора могат и искат да работят, но на практика се оказва, че не винаги е така. Много трудно е да се намерят инициативни и организирани хора, за които работата е над всичко. Питам се понякога, как искаме обществото да ни помогне като ние сами не си помагаме.

Напоследък все повече деца с увреждания искат да учат в масовите училища. И в повечето случаи това е благодарение на амбициозните им родители, които жертват всичко, за да им помагат в обучението и предвижването им до съответното училище. Такава беше и майка ми, която сега е на 92г. и продължава да ми чете. Когато бях ученичка и студентка, тя ми четеше часове наред, защото нямах подходящи учебници, записани на касети или на Брайл. Винаги съм се вълнувала, когато децата започнат да учат в масово училище, защото това изисква повече подготвени ресурсни учители, повече средства да се отпускат за нормалното обучение на децата така както е в специализираните училища. Те също трябва да имат подходящите учебници, помагала.

Все още глухите младежи не могат да учат в българските университети, защото не е въведено дистанционното обучение и се налага често тези, които искат да продължат образованието си да кандидатстват в университети в други страни, но за целта се изискват много средства. Крайно време е Министерството на образованието, младежта и науката да направи законодателствени промени по отношение на тези студенти.

Посланието ми към всички младежи с увреждания е да проявяват повече амбиции, да не се отказват, да продължават да учат. Това ще ги мотивира да постигат целите си и да открият своето призвание чрез усърдна работа и желание да осъществяват мечтите си.

Таня Йовева

Любовта наистина е лудост

Световната здравна организация (СЗО) призна любовта за психично отклонение, което беше причислено към пункта "Разстройство в навиците и влеченията".  Дори вече има и международен код - F 63.9. Любовта попадна в една компания със заболявания като алкохолизъм, игромания, токсикомания и клептомания.

Според учените, любовта може да се сравни с обсесивно-конпулсивното разстройство. По това как човек обича може да се съди за състоянието на психическото му здраве, твърдят специалистите. В любовта се проявяват крайните черти на характера - и положителни, и патологични. Най-болезнени се оказват сърдечните чувства за хора с меланхолична натура, чувствителни и депресивни. Както и холериците, които изпадат в ярост при най-малките проблеми.

Източник: в. "Живот и здраве"


Притча за любовта*

На далечен остров живеели всички чувства. Един ден те разбрали, че островът е на път да потъне. Решили да построят кораб и да го напуснат. Любовта била единствената, която останала. Тя толкова обичала този остров, че искала да бъде там, с него до края му, до последния възможен момент.

Когато островът почти потънал, Любовта решила, че е време да потърси помощ.

Богатството минало покрай Любовта в огромен, луксозен кораб. Любовта попитала: “Богатство, ще ме вземеш ли с теб?”. Богатството отговорило: “Не, не мога. Имам толкова много злато и сребро на кораба, че на него просто няма място за теб”.

Любовта решила да пита Суетата, която също минавала наоколо в голям кораб. “Суета, моля те, помогни ми!” “Не мога да ти помогна, Любов. Ти си мокра цялата, ще изпоцапаш новият ми кораб, ще стане целият в петна.”

Тъгата била наблизо и тя. “Тъга, нека дойда с теб”, помолила Любовта. “Ох, Любов, толкова съм тъжна, че имам нужда да бъда сама.”

Щастието минало покрай Любовта, но то било толкова щастливо, че въобще не чуло, че Любовта го вика.

Изведнъж Любовта чула глас: “Ела с мен, Любов, аз ще те взема”. Гласът бил на един старец.  Любовта била толкова доволна от спасението си, че въобще забравила да пита кой е нейният спасител. Когато пристигнали в новата земя, старецът се обърнал и се изгубил в далечината. 

Осъзнавайки колко е задължена на спасителя си, Любовта попитала Познанието: “Кой беше този, който ме спаси?”

“Това беше Времето”, отговорило Познанието. “Времето? Но защо точно Времето ми помогна?”, попитала отново Любовта. Познанието се усмихнало и отговорило с дълбока мъдрост. “Защото единствено Времето знае каква е цената на любовта”.

* В сърцето са изворите на живота...

Арнолд Шварценегер: Тук сме, защото вярваме във вашата страна

Министър-председателят Бойко Борисов и бившият губернатор на щата Калифорния и световна кинолегенда Арнолд Шварценегер изразиха общото мнение, че киноиндустрията е успешно средство за стимулирането на икономическото развитие, тъй като създава работни места не само на снимачната площадка, а и във всички съпътстващи дейности.

Борисов и Шварценегер разговаряха днес в киноцентъра в Бояна, където известни актьори участват в заснемането на „Непобедимите 2”. В срещата участваха и министърът на културата Вежди Рашидов и носителят на „Златната топка” Христо Стоичков.

„Много съм щастлив, че съм в България, и че имаме такива добри отношения. Ави Лернер (продуцент, президент на „Ню Имидж/Милениум филмс”) произвежда филми през целия си живот и много вярва в тази страна. Затова ние сме тук”, каза Арнолд Шварценегер, който изрази удовлетворението си от предоставените условия за работа.

В подкрепа на виждането си, че развитието на киноиндустрията е благоприятно за икономиката, премиерът Борисов посочи, че през последните две години правителството е направило много за постигане на резултати в тази сфера. „Случи се нещо отдавна забравено – да няма билети за кинопрожекции, да се чака по 2-3 месеца за театрална постановка. Расте много добро поколение български актьори, възраждат се българските сериали, а вашето присъствие тук фокусира още повече вниманието върху българското кино”, каза министър-председателят. По думите му, хора като Шварценегер и колегите му с впечатленията си за нашата страна променят стереотипите за нея в чужбина и й носят друга слава. „Ако нещо ни липсва в момента, това е самочувствието ни като нация. Гледаме само това, което е лошо или недостатъчно добро, а имаме огромна култура и възможности”, посочи премиерът пред журналисти след срещата.

Арнолд Шварценегер прояви интерес към предизвикателствата пред българския министър-председател. Премиерът Бойко Борисов открои запазването на стабилността в страната и изграждането на модерна инфраструктура. С разказа си за изграждането на подземния исторически музей под ларгото в столицата, разкриващ античната и средновековна история на София, министър-председателят събуди любопитството на Шварценегер, който изяви желание в следващите дни от престоя си у нас да посети разкопките заедно с министър Рашидов.

Световен доклад по проблемите на хората с увреждания

Много хора с увреждания нямат равен достъп до здравеопазване, образование и възможности за заетост, не получават и услуги, които са предназначени  за хора с увреждания и са възпрепятствани да извършват обичайни дейности, които човек извършва в своя живот.  След влизането в сила на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания (CRPD), правата на хората с увреждания все по-често се разбират като въпрос на човешко право. Инвалидността също така е важен въпрос за развитие и показва, че хората с увреждания имат по-лоши социално-икономически показатели, отколкото хората без увреждане.

Въпреки мащаба на проблема информираност и научна информация за проблемите на хората с увеждания липсват. Няма и споразумение относно дефиницията на термина ‘увреждане’, както и сравнима информация за честотата, разпространението и тенденциите на уврежнанията. Има само няколко документа, които обобщават и анализират начините, по които отделните страни разрешават проблемите на хората с увреждания чрез своите социални политики.   

В отговор на тази ситуация Световната здравна асамблея (Резолюция 58.23, включваща предотвратяване, мениджмънт и рехабилитация на хора с увреждания) по молба на генералния директор на Световната здравна организация (WHO) бе написан Световен доклад за хората с увреждания, който се основава на най-добрите налични научни  доказателства. Световният  доклад за хората с увреждания е произведен в сътрудничество със Световната банка, като предишен опит са показани ползите от сътрудничеството между агенциите за повишаване информираността, политическата воля и реалните резултати в различните сектори. 

Премиерът Бойко Борисов и министър Вежди Рашидов ще бъдат удостоени със званието „Почетен член на СБХ”

Mинистър-председателят Бойко Борисов и министърът на културата Вежди Рашидов ще получат званието „Почетен член на СБХ” за огромния им принос за разрешаването на казуса със сградата на ул. „Шипка” 6. Ще бъдат отпуснати средства за ремонт и освежаване на сградата, а церемонията с награждаването ще се състои след приключването на дейностите. 

Съюзът на българските художници определя като историческо решението на Министерския съвет за собствеността на сградата на СБХ в официално благодарствено писмо до Бойко Борисов и Вежди Рашидов. 

С решение правителството прехвърли безвъзмездно правото на собственост върху галерията на столичната ул. „Шипка” №6 на сдружение „Съюз на българските художници”. Като компенсация СУ „Св. Климент Охридски” получи сградата на бившия механотехникум на бул. „Александър Стамболийски” № 82 в София.